Имало някога един човек.
Живял той , колкото живял и както се очаква накрая умрял.
Тогава, като се огледал наоколо останал много изненадан.
Тялото му лежало на леглото, а от него самият останала само една душа.
Душата гола, та чак прозрачна, така че всичко в нея се виждало.
Човекът се разстроил - без тялото му станало неприятно и неуютно.
Всички мисли,които се раждали в него,
плували в душата му като разноцветни рибки.
Всичките му спомени лежали утаени на дъното на душата му -
избери си някой и го разгледай.
Имало много красиви, добри и мили спомени,
които с трепет и удоволствие да подържиш в ръцете си.
Но имало и други, от които самият човек се плашел и дори отвращавал.
Той опитвал дълго да се отърси от грозните спомени на душата, но не успявал.
Тогава избрал по- добрите за отгоре и поел по определиния му път.
Бог мимоходом погледнал към мъжа и не казал нищо.
Мъжът решил, че Бог в бързината не е забелязал лошите му спомени,
зарадвал се и и влязал в Рая , / защото Бог не затворил вратите пред него./
Минало известно време. Колко - трудно е да се каже,
там времето не тече както на Земята.
И ето че човекът се върнал при Бог.
- Защо се върна? - попитал Бог. - Нали не затворих вратите на Рая пред теб.
- Господи - казал човекът - аз не се чувствам добре в твоя Рай.
Не смея да направя и крачка - твърде малко добро има в душата ми,
и тя не може с него да прикрие лошото.
Страхувам се, че всички ще видят колко съм лош.
- Какво искаш? - попитал Бог.
- Ти си всемогъщ и милостив, - казал човекът -
Видя всичко в душата ми , но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си.
Пожали ме и извади от мен всички лоши неща!
- Друга молба очаквах -отговорил Бог - но ще направя каквото искаш.
И Бог извадил от човешката му душа всичко, от което той се срамувал.
Извадил спомените за измени и предателства, малодушия и подлост, лъжи и клевети, алчност и мързел.
Но тогава, забравяйки за омразата, човекът забравил за любовта,
забравяйки за своите падения - забравил и за възходите си ,без алчността забравил и милосърдието...
Душата му стояла пред Бог,
и била празна - по- пуста от оня миг, в който човекът се е родил.
Но Бог е милостив , не търпи празнота и пак вложил в душата всичко,което я изпълвало.
Тогава човекът попитал отново:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото са толкова сляти в мен,
къде ми е мястото ? Нима в Ада?
- Върни се в Рая - отговорил той - защото друго освен него не съм създавал.
Адът ти носиш в себе си.
И човекът се върнал в Рая.
Минало някое време и отново застанал пред Бог.
- Създателю! - казал - Аз не се чувствам добре в твоя Рай.
Ти си всемогъщ и милостив.
Смили се над мен и ми прости греховете.
- Друга молба очаквах - отговорил Бог - но ще направя каквото искаш.
И Бог му простил всичко, което е извършил.
Пак тръгнал за Рая човекът, но скоро отново се върнал.
- Какво искаш сега? - попитал Бог.
-Създателю, не се чувствам добре в твоя Рай!
Ти си всемогъщ и милостив.
Ти ми прости.
Но аз самият не мога да си простя!
Помогни ми!
- Ето, тази молба чаках- отвърнал Бог-
Но това е оня камък, който аз не мога да го повдигна.