Имало някога един човек.
Живял той , колкото живял и както се очаква накрая  умрял.
Тогава,  като се огледал  наоколо  останал много изненадан.
Тялото му   лежало  на леглото, а от него самият  останала само една душа.
Душата гола, та чак  прозрачна, така че всичко в нея се виждало.
Човекът се разстроил - без тялото му станало  неприятно и неуютно.
Всички мисли,които се раждали в него,
плували в душата му  като разноцветни рибки.
Всичките му спомени лежали утаени на дъното на душата му -
избери си някой  и  го разгледай.
Имало много красиви, добри и мили спомени,
които с трепет и удоволствие да подържиш в ръцете си.
Но имало и други, от които самият човек се плашел  и  дори отвращавал.
Той  опитвал дълго  да се отърси от грозните спомени на душата, но не успявал.
Тогава избрал по- добрите  за отгоре и поел по определиния му път.

Бог мимоходом погледнал към мъжа и не казал нищо.
Мъжът решил, че Бог  в бързината не е  забелязал лошите  му  спомени,
зарадвал се и и влязал в Рая ,  / защото Бог не затворил вратите пред него./

Минало известно време. Колко - трудно  е да се каже, 
там времето не тече както на  Земята.

И ето че човекът се върнал при Бог.

- Защо се върна? - попитал  Бог. - Нали не затворих  вратите на Рая  пред теб.

- Господи - казал човекът - аз не се чувствам добре в твоя Рай.
Не смея  да направя и крачка - твърде  малко  добро има  в душата ми,
и тя не може  с него да прикрие лошото.
Страхувам се, че всички ще видят колко съм лош.

- Какво искаш? - попитал Бог.

- Ти си всемогъщ и милостив, - казал човекът -
Видя всичко в душата ми , но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си.
Пожали ме и извади от мен всички лоши неща!

- Друга молба очаквах  -отговорил  Бог - но  ще направя каквото искаш.

И Бог извадил  от човешката му  душа  всичко, от което той се срамувал.
Извадил спомените за измени и предателства, малодушия и подлост, лъжи и клевети, алчност и мързел.
Но тогава, забравяйки за омразата, човекът забравил за любовта,
забравяйки за своите падения - забравил  и  за  възходите си ,без алчността забравил и милосърдието... 
Душата му стояла пред Бог,
и била празна - по- пуста от оня миг, в който човекът се  е родил.

Но Бог е милостив  , не търпи празнота и пак вложил в душата всичко,което я изпълвало.

Тогава човекът попитал  отново:
- Какво да правя, Господи?  Ако доброто и злото са толкова сляти в мен,
къде ми е мястото ?  Нима в Ада?

- Върни се в Рая - отговорил той - защото друго освен него не съм създавал.
Адът ти носиш в себе си.

И човекът се върнал  в Рая.
Минало някое  време и отново застанал  пред Бог.

- Създателю! - казал  - Аз не се чувствам добре в твоя Рай.
 Ти си всемогъщ и милостив.
Смили се над мен и ми прости греховете.

- Друга молба очаквах  - отговорил  Бог - но ще направя каквото искаш.

И Бог му  простил всичко, което  е извършил.

Пак тръгнал за  Рая човекът, но скоро отново се върнал.

- Какво искаш сега? - попитал  Бог.

-Създателю, не се чувствам добре в твоя Рай!
Ти си всемогъщ и милостив.
Ти ми прости.
Но аз самият не мога да си простя!
Помогни ми!

- Ето, тази молба чаках- отвърнал  Бог-

Но това е оня камък, който аз не мога да го повдигна.